Бунище за износени души

 

 

Асмодея

 

   Отворих очи, нищо не можех да видя, нито да различа, тъй като светлината премигаше. Чувах писъци, стенания и непрестанен рев. Не знаех къде съм, нито какво се случва с мен, но  цялото ми тяло изгаряше от неописуема болка. Такава болка не бях изпитвала през целия си живот. Страх изпълни гърдите ми. Ужас имаше във въздуха около мен и аз бавно го вдишваш. Започнах да се озъртам, но не можех да различа нищо. Болката премрежваше дори зрението ми. Опитах се да си мръдна крайниците, но това засилваше още повече ужасната болка. Усещах как нещо ме разкъсва. Започнах нервно да се оглеждам във всички посоки, виждах само сенки.Около мен беше пълно със сенки. Вгледах се в тях и впрегнах малкото останали ми сили, за да различа това, което се беше надвесило над мен.

Изведнъж образът се прочисти и виждах съвсем ясно какво стои в мрака. Бях обградена от ужасяващи същества, приличащи на хрътки с огромни изскочили от орбитите си очи , с почти никаква кожа около зъбите им, по целите им тела имаше огромни дупки сякаш нещо ги беше разкъсвало. Можех да видя на няколко от тях вътрешностите как витаят във въздуха. Лигите на всички тях бяха червеникави. Вгледах се по-внимателно и видях, че това всъщност е кръв. В този момент осъзнах какво правеха тези хрътки около мен – те разкъсваха тялото ми. Изплашена до смърт, аз се опитах да се измъкна, впрегнах цялата си сила и започнах да махам с ръце и крака, но някак си това ми се стори неописуемо трудно, сякаш нещо ги държеше. Завъртях си главата и видях, че аз всъщност вися на куки. Големи железни куки бяха проболи двете ми рамена, сякаш бяха минали и през самите кости.

 

***

 

Събудих се, беше тихо. Гробна тишина. Сега ме беше страх да отворя очи, защото след последния ужас, които изживях , се ужасявах да погледна. Не знаех защо е толкова тихо, дали нямаше никого или просто бяха стаили дъх. Изчаках малко. Странното беше, че болката беше утихнала. Не усещах нищо.

Престраших се и отворих много бавно очите си. Светлината беше приглушена , сякаш бяха запалени свещи.Опипах обстановката около себе си, без да помръдвам главата си и без дори да си поемам въздух. Не висях вече на куките. Около мен беше меко, ръката ми се плъзгаше по черни сатенени завивки. Плъзнах ръцете по тялото си, за да се уверя, че съм добре и че всичко, което бях преживяла, е само кошмар. Пръстите ми докосваха нежна неравна повърхност. Дантела. Това беше странно.

 

- Виждам, че сте се събудили вече , Асмодея. Как спахте?

 

Ококорих се. Чий беше този мъжки глас и на кого говореше. Направих се, че спя, за да не разберат, че ги слушам.

 

- Знам, че сте будна, Асмодея, чувам уплашеното ви дишане. Няма нужда се страхувате. Вие сте си у дома. Толкова дълго Ви чакахме, а сега вече Вие сте тук.

 

Вече не се съмнявах, че говори на мен и без да отваря очи продумах:

 

- Мисля, че ме бъркате с някого, господине. Моето име е Катя.

- Не се бъркам, господарке. Толкова дълго Ви чакахме и за мен е чест да се запозная най-накрая с Вас.

 

Отворих стресната очи. Господарка? Този човек сигурно е откачил? Къде, по дяволите, съм? Това сигурно е някой номер на момичетата. Ами ако не е? Господарка на какво? Изправих се и седнах на леглото. Намирах се в стая като тези от филмите за вампири. Огромни прозорци, които бяха закрити с велурени пердета. По стените имаше портрети на неописуемо красиви жени и до всяка една беше застанал един и същ мъж. На едната стена имаше камина, която беше голяма сигурно колкото кухнята ми. В нея спокойно пукаше огън. Това, което най-много ме учуди е, че над тази камина висеше портрет на мен. Какво се случваше? Къде се намирах?

 

- Сигурно нищо не си спомняте, Асмодея. Гини каза, че ще стане така. Моето име е Алфегор. Аз съм Вашият първи слуга. Ако имате нужда от нещо се обръщайте към мен, аз ще изпълня всяко едно Ваше желание.

- Кои са жените на портретите?

- Това са Вашите „деди”, ако мога така да ги нарека. Лухурия, Форникатия, Лагниа, Епитомиа – Вашата майка и разбира се Вашия портрет, господарке Асмодея.

- А кой е мъжът?

- Това е Асмодий, вашият баща, демонът на похотта.

- Искаш да кажеш, че Епитомиа и Асмодий са моите родители? Но това не е вярно, майка ми и баща ми се казват Мария и Христо и моето име не е Асмодея , а Катя. Къде се намирам , какви са тези глупости, които ми говориш, искам да си вървя.

- Успокойте се, господарке, Вие сте у дома. Това е Вашият дом, тук Ви е мястото. Седнете, нека ви обясня. Преди 25 години, замъкът беше нападна от архонти и Епитомиа и Асмодий Ви изпратиха на Земята, за да ви защитят. Вие сте последната наследница на Асмодий и след като той е мъртъв няма кой да управлява. Според пророчеството трябва да се съберат и седемте Адови дъщери, за да можем отново да настъпи вечния мрак и Вашата воля да бъде чута навсякъде. Ние отговаряме за Вас и това Вие да бъдете обучена като за кралица. Вие ще ни поведете към победата, Вие и сестрите Ви.

- Аз имам сестри?

- Да. Форенция,Мамона, Белфегора, Ира, Левиатина и Ванита.

- Добре, да те питам нещо. Какви, по дяволите, са тези смешни имена и защо съм почти гола? – попитах аз, посочвайки бялата полупрозрачна дантелена рокля, с която бях облечена.Беше едва една педя под кръста ми.

- Имената не са смешни, това са истинските имена на Вас и на сестрите Ви. Всички ние сме демони…

- Моля? Искаш да ми кажеш, че аз съм демон? Хахахаха- изсмях се аз, - Демони съществуват само в книгите и по филмите.

- Не е вярно, господарке. – въздъхна тежко Алфегор.- Ще ме оставите ли да довърша?

- Добре, говори.

- Всички ние сме демони. Но вие седемте сте нашите принцеси. Вие сте нашите лидери. Седемте смъртни гряха ви наричат простосмъртните. Вие, господарке моя, сте похотта, а роклята, с която сте облечена е обичайното облекло за Вас.

- Похот. – изсмях се, но някак си ми харесваше.Аз обичам секса и всичко свързано с него, а сега може би си обяснявам защо. Аз съм Грях. Един от Седемте смъртни гряха! – А сестрите ми ?

- Форенция, дъщеря на Велзевул, е демонът на Чревоугодието; Мамона, дъщеря на Мамон – на Скъперничеството; Белфегора, дъщеря на Белфегор- на Мързела; Ира, дъщеря на Сатаната – на Гнева;  Левиатина, дъщеря на Левиатан – на Завистта и Ванита, дъщеря на Луцифър – на Горделивостта. Единственият демон по-силен от вас е самият Дявол, но когато се съберете и седемте, той не може да ви победи.

- О, Господи.

 

Още със изричането на тези думи Алфегор се сви на земята, държейки се за ушите и се изпари.

 

Какво се случваше? Истина ли беше или отново сънувах? Кои бяха сестрите ми, познавах ли ги? Защо са ни върнали? Всичко е толкова объркано…