Бунище за износени души

Мамона и Белфегора

Ирра и Румяна са две съвсем нормални момичета. Или поне бяха до вчера.

            - Руми, чу ли за това, което е станало вчера в Solo ?

            - Да. – въздъхна тъжно Румяна, а от очите и затекоха сълзи. - Ирре, вчера ми се случи нещо много странно и започвам да си мисля, че съм откачила. Вчера докато си вървях и един глупак в лъскава кола ми подсвирна и отправи някакво неуместно предложение, което не успях да чуя до края. Обърнах се и го изгледах лошо. Усетих как нещо вътре в мен се надига, сякаш бях бомба със закъснител. Пръстите на ръцете ми започнаха да се движат сякаш танцуваха и усетих как от устата ми излизат шепнешком някакви странни думи. Нареждах сякаш правех някаква магия или го кълнях на непознат за мен език. Изведнъж той започна да се гърчи на предната седалка на колата си. От устата му излизаше нещо, което блестеше. Стреснах се, но вътрешно се чувствах доволна. Доближих се, за да видя по-добре какво се случва, без да спирам да изричам непонятни думи. От устата му сякаш изригваше като от вулкан нещо златисто. Протегнах ръка, взех малко от течността. Беше злато. Стана ми смешно и започнах да се смея, не спирайки заклинанието. След десетина минути мъжът приличаше на скелет облепен с изсъхнала кожа. Всичката златна течност, която излезе от него се плъзна по земята, пропълзя като змия по крака ми и влезе в устата ми. Почувствах се страшно жива и страшно силна, но се и изплаших, затова се дръпнах на страна и зачаках да дойде полиция. След няколко часа тялото вече беше обградено от криминалисти. Установиха, че незнайно как тялото е до такава степен пресушено от кръв, че даже и мускулите му са изсъхнали и са станали на прах.

            Ирра стоеше и гледаше втрещено, но не толкова колкото Румяна беше очаквала и за да я шокира още повече продължи :

            - И това не е всичко… След това, чувствайки се неописуемо силна и недосегаема реших да отида сама на дискотека. Нещо, което никога не бих го направила. Но, както и да е, отидох. Същата вечер в дискотеката убих още шестима мъже и една жена. Всичките те искаха нещо от мен, а аз ги убих. Господи, Ирре, какво направих. А с пръст не съм ги докоснала. Не могат да докажат, че съм аз.

            Ирра се усмихна, изправи се и отиде да прегърне приятелката си.

            - Да не би и заради мен да са изчезнали и Катя и Дея ? Да не съм убила и тях?

            - Глупости. Ела.

            Ирра хвана Румяна за ръка и я задърпа към мазето. Слязоха долу, след което Ирра махна с два пръста и стената се премести. Пред тях се показаха още стълби, които водеха незнайно накъде. Заслизаха, а Ирра заразказва :

            -Това ми се случи преди около седмица и не знаех на кого да кажа. Бях изпаднала в една от онези мои фази, когато толкова ме мързи, че не мога да се помръдна даже. Седях и гледах телевизия, даваха някакъв глупав документален филм за мухите. Беше ми много гадно да ги гледам, тъй като ти знаеш колко мразя всякакви видове гадини, но бях забравила дистанционното в кухнята. Не можех да стана от мързел. Изведнъж кацна муха на коляното ми. Стреснах се, но както ти казах вече, не можех да помръдна от мързел. Втренчих се в нея и продължавах да я зяпам в продължение на минута и изведнъж мухата пламна и изгоря, в следващия момент държах дистанционното вече в ръка, а каналите се сменяха от само себе си. Стреснах се и станах. Бях изплашена да седя сама вкъщи и реших да изляза навън. Стигнах до супермаркета … – стълбите свършиха и те стояха в една стая, в която бяха натрупани десетина тела в единия ъгъл. – и незнайно как убих тези хора. Още не съм разбрала как съм го направила, но знам, че съм аз.

            Изведнъж купчината с трупове се размърда и изпод нея изскочи някакво същество не по-високо от две педи. Беше облечено в нещо като мантия , а лицето му се покриваше от голяма качулка. Приближи се към двете момичета и разбули лицето си. Беше плешиво с изцъклени очи и малка уста. Вместо нос имаше две малки дупчици.

            - Ух! – Каза нещото, избърсвайки потта от челото си.- Доста работа ми създадохте последните 24 часа. Гадно е да си дежурен, когато принцесите възвръщат силите си.

            Момичетата се спогледаха не разбирайки, но съществото продължи:

            - Виждам, че не разбирате, това означава, че още никой не е стигнал до вас. Тогава ще започна отначало. Казвам се Манн и съм търговец. Тъй като съвсем не сте на ясно вие сте Мамона ,– каза и посочи Румяна – принцесата демон на скъперничеството и Белфегора  - премествайки пръста си към Ирра – принцесата демон на мързела. Вие сте две от седемте принцеси на мрака… Да не изпадам в подробности, това ще ви бъде разказано по-късно от вашите помощници. Аз съм ваш слуга , принцесо Мамона, и трябва да ви разкажа всичко насаме, както и Аседия би- трябвало да разкаже всичко на принцеса Белфегора и някак си не се изненадвам, че не го е направила. Това иратите са много мързеливи същества.Възлагаш им задача, а те ще я отлагат до последно.

            - Какво ще рече, че сме те затрупали с работа последните 24 часа? – попита Румяна, тъй като разбра, че само тя може да му задава въпроси.

            - Аз съм търговец, както вече казах, и работата на моя вид е да взимаме душите от убитите от вас, да ги носим на тържището и да ги продаваме на по-високо плащащият купувач.

            - Кой купува души и за какво са му?

            - Ами в повечето случаи са амоните- слугите на Амона , принцесата демон на гнева- тъй като тя се храни с тях.

            - Това, че сме демони, означава ли, че отиваме в Ада?

            - Всяка една от вас задава този въпрос. Безкрайно скучни сте. Не, няма такова място като Ад или Рай. Това са приказки, с които бабите плашат непослушните деца. Адът или Раят са вътре в самия човек или демон , или ангел или по-нисши същества като нас. Това е състояние на духа. Едни могат да приемат Адът като Рай и обратното. Светът има няколко измерение и нашето е на върха на хранителната верига. Този свят, в който живяхте вие досега е нещо като канализацията на нашия. Тук идват само прогонените, боклуците и умиращите.

            - Ние такива ли сме?

            - Не, вие бяхте скрити тук. Защото най-голямото зло не би се сетило да ви търси тук.

            - Кое е то?

            - Дяволът.

Форенция

Отворих очи и не знаех къде се намирам. Беше ми студено, но странното беше, че усещам студ отвътре, а в същото време кожата ми гореше. Сякаш органите ми бяха замръзнали. Не можех да помръдна. Бавно започнах да размърдвам пръстите си и скоро след това можех да се движа свободно. Изправих се, беше тъмно и нищо не виждах.Започнах да опипвам тялото си, за да се уверя, че онзи облик, който видях в огледалото не съм аз. Не виждах, но можех да усетя как моето тяло беше облечено в дантела.По-скоро дантелено боди. Запипах надолу. Краката ми бяха обути в високи ботуши- стигаха дори над колената ми. Усетих как нещо се спуска по гърба ми. Докоснах го – косата ми беше пораснала и беше доста дълга, почти до кръста.

Главата ми започна да кънти. Чувах нечий пулс. Във въздуха долавях миризма на плът и на прясна кръв. Устата ми се пълнеше със слюнки. Усещах напиращия в мен инстинкт. Глад. Трябваше да го задоволя. Съсредоточих се върху пулса. Ставаше все по-силен. Сякаш нещото приближаваше. Оказах се права.

Пред мен стоеше едно уродливо създание. Устните му сякаш бяха откъснати, венците му се виждаха, зъбите бяха сякаш подострени, гърбица се извисяваше дори над главата му. Нямаше уши, само две дупки. Очите му бяха несъразмерни и червени.

- Гладна ли сте, господарко ? – попита създанието.

- Да – отвърнах настървено – мисля ти да си закуската ми.- Усмихнах се.

- О, не, господарко, аз не съм от менюто Ви, тук съм, за да Ви помагам. – Чудовището се обърна, подсвирна с уста и на секундата се появиха две ходещи миниатюрни наметала. Ръкавите им бяха вдигнати във въздуха и подпираха една огромна табла. Върху таблата имаше всякакви видове салата, а по средата на нея едно малко бебе.

- Няма да го ям това, вие луди ли сте , та това е дете.

- Не, господарко, това е закуска. Вслушайте се…

Затворих очи и главата ми започна да тупти, долавях всяко малко движение на бебето, всяко негово дихание , пулса му…А мирисът , ах мирисът, беше толкова примамващ. Устата ми започна да се пълни със слюнки. Усещах как ноктите и пръстите ми започваха да растат , заостриха се. В следващия момент вече се бях покатерила върху таблата и разкъсвах бебето. Не бях опитвала нещо по-вкусно в живота си. За секунди бях омела цялото плато, бях сдъвкала дори и костите на детето.

Слязох от таблата , позабърсах малко устните си и се втренчих в чудовището.

- Какъв си ти и какво искаш от мен ? Защо ме наричаш „господарко” ?

- Моето име е Нимис и съм ваш покорен слуга. А Вие , господарко моя, сте Форенция, дъщеря на Велзевул. Вие сте демонът на чревоугодието. Сигурен съм, че чувате пулса на вашата жертва и се чудите защо. Вашите инстинкти са силно развити, защото трябва да можете да си осигурявате необходимата храна за вас. Мисля, че ще разбрали, че човешкото месо е единственото, което може да засити вашия глад. Съжалявам обаче, че не можах да ви предупредя, че кучешкото месо ви прави слаба и уязвима , в повечето случаи дори ви изпраща в безсъзнание. Ние почитаме кучетата и ги използваме за пазачи, но не можем да ги ядем. Защо мислите, че Цербер е оцелял толкова дълго и все още пази портите на ада. От тук мога да доловя пулса му. Но както и да е… Та както казах Вие сте демонът на чревоугодието. Наясно съм с грешната информация, която Ви е била представяна до този момент. Вашето име, господарко, не е Дея. Просто това име избраха за Вас приемните Ви родители. Вие сте една от седемте дъщери на Дявола и според пророчеството Вие седемте сте тези, които ще го убиете и ще завземете трите свята : Ад, Земя, Небе…

- Добре, Нимис, да приемем за момент, че ти вярвам. Кои са сестрите ми?

- Седемте смъртни гряха : Асмодея – похот, Момона- скъперничество, Белфегора – мързел, Ира – гняв, Левиатина – завист и Ванита – горделивост. Всяка от Вас е силна сама по себе си, но не е достатъчно да победи Дявола. За да го направите, трябва да работите като екип, като семейство, като сестри.

- Но аз не ги познавам.

- Напротив… Просто не си знаела за истинската им същност до сега. – Нимис се заслуша за секунда и стреснато каза – Трябва да вървим, закъсняваме.

- Къде отиваме?

- При Асмодея.

Глад

Дея Литова беше по рождение със „сериозно отклонение от нормалното” – така обичаха да се шегуват с нея приятелките й. Но никоя от тях си нямаше на идея колко вярно е това всъщност. От малка Дея чуваше пулсиране, сякаш идващо от нечие сърце, всеки път щом заспиваше.През повечето време то беше приглушено, но когато се ядосаше, притеснеше или огладнееше, тя започваше да чува сякаш туптенето на сърцата на целия квартал. Беше ходила на психиатри, но никой не можа да направи нищо. Накрая просто свикна със шума в главата си и дори понякога тайничко (дори и от самата себе си) се заслушваше по внимателно и това,което чуваше, й харесваше.

От няколко години Дея работи като професионален фотограф за някои от водещите модни имена. Живее сама и е необвързана, може би защото прекалено много цени тишината. Позволила е единствено на едно куче да живее с нея, просто за да не е сама- голдън ретрийвър.

- Казвам ти, Руми, нещо не е наред. Умирам от глад, който не мога да заситя. … Не, Руми, не съм бременна, направих си 1000 теста и всички са отрицателни, дори отидох на гинеколог и той потвърди. … Не, не е Кандида, нямам нито един от останалите симптоми… Може да е временно, ще изчакам още малко – каза Дея и извади един килограм кренвирши, пържени картофи, кифлички и огромна купа сладолед от хладилника. – Ще ти се обадя утре. Целувки.

След като затвори телефона започна да се тъпче с всичката храна, която беше извадила. 15 минути по-късно тя беше омазана до ушите в какво ли не, но все още чувстваше глад. Отвори хладилника, но там беше останал един морков и 4 консерви кучешка храна. Излапа набързо моркова, позачуди се малко и извади кучешката храна. Ретрийвърът веднага се втурна към отварящата се консерва, но Дея само го сръчка с крак и каза :

- Мама е гладна, махни се.

Изяде и четирите консерви. Кучето я гледаше жално.Гладът затихна малко, но пулсирането в главата й вече кънтеше. Тя не можеше да го заглуши и можеше да се закълне, че дори може да види и помирише кръвта, която пулсира във вените на кучето. Седна на дивана в малкия си хол, опитвайки се да избяга от кухнята. Това не помогна. Животното дойде и започна да я тупа с лапичка, за да я подсети, че е време за разходка.

- Остави ме, Лъки, след малко.

Но кучето не преставаше, дори започна и да я дере, за да покаже колко е наложително. Дея се ядоса. Пулсирането в главата й ставаше все по-силно и по-силно.Изправи се, взе точилката, която беше подпряна зад вратата и започна да удря кучето с все сила по главата, започна да шурти кръв. Част от нея опръска Дея по цялото лице. Тя се облиза, позамисли се малко и се хвърли върху кучето си, започна да го разкъсва със зъби парче по парче. Усети как костите и започват да се изместват. Главата й се изкривяваше, очите й излизаха от орбитите си, ноктите й паднаха, пръстите й се удължиха. Но въпреки всичко, тя не можеше да спре да разкъсва кучето си. Прясното месо й се струваше толкова вкусно, че не можеше да го остави. От устните й течеше кръв,но тя дори и не забелязваше.

След като оглозга и последния кокал. Дея вдигна глава и се погледна в огледалото. Там вече не стоеше онова кестеняво къдраво момиче с големи кафяви очи … Да очите отново бяха кафяви, но не и същите. Лицето й беше криво и несъразмерно, косата й беше окапала, очите й бяха различни по големина и излезли от орбитите си, ръцете й не приличаха на ръце…Тя самата не беше човек. Припадна...

Асмодея

   Отворих очи, нищо не можех да видя, нито да различа, тъй като светлината премигаше. Чувах писъци, стенания и непрестанен рев. Не знаех къде съм, нито какво се случва с мен, но  цялото ми тяло изгаряше от неописуема болка. Такава болка не бях изпитвала през целия си живот. Страх изпълни гърдите ми. Ужас имаше във въздуха около мен и аз бавно го вдишваш. Започнах да се озъртам, но не можех да различа нищо. Болката премрежваше дори зрението ми. Опитах се да си мръдна крайниците, но това засилваше още повече ужасната болка. Усещах как нещо ме разкъсва. Започнах нервно да се оглеждам във всички посоки, виждах само сенки.Около мен беше пълно със сенки. Вгледах се в тях и впрегнах малкото останали ми сили, за да различа това, което се беше надвесило над мен.

Изведнъж образът се прочисти и виждах съвсем ясно какво стои в мрака. Бях обградена от ужасяващи същества, приличащи на хрътки с огромни изскочили от орбитите си очи , с почти никаква кожа около зъбите им, по целите им тела имаше огромни дупки сякаш нещо ги беше разкъсвало. Можех да видя на няколко от тях вътрешностите как витаят във въздуха. Лигите на всички тях бяха червеникави. Вгледах се по-внимателно и видях, че това всъщност е кръв. В този момент осъзнах какво правеха тези хрътки около мен – те разкъсваха тялото ми. Изплашена до смърт, аз се опитах да се измъкна, впрегнах цялата си сила и започнах да махам с ръце и крака, но някак си това ми се стори неописуемо трудно, сякаш нещо ги държеше. Завъртях си главата и видях, че аз всъщност вися на куки. Големи железни куки бяха проболи двете ми рамена, сякаш бяха минали и през самите кости.

***

Събудих се, беше тихо. Гробна тишина. Сега ме беше страх да отворя очи, защото след последния ужас, които изживях , се ужасявах да погледна. Не знаех защо е толкова тихо, дали нямаше никого или просто бяха стаили дъх. Изчаках малко. Странното беше, че болката беше утихнала. Не усещах нищо.

Престраших се и отворих много бавно очите си. Светлината беше приглушена , сякаш бяха запалени свещи.Опипах обстановката около себе си, без да помръдвам главата си и без дори да си поемам въздух. Не висях вече на куките. Около мен беше меко, ръката ми се плъзгаше по черни сатенени завивки. Плъзнах ръцете по тялото си, за да се уверя, че съм добре и че всичко, което бях преживяла, е само кошмар. Пръстите ми докосваха нежна неравна повърхност. Дантела. Това беше странно.

- Виждам, че сте се събудили вече , Асмодея. Как спахте?

Ококорих се. Чий беше този мъжки глас и на кого говореше. Направих се, че спя, за да не разберат, че ги слушам.

- Знам, че сте будна, Асмодея, чувам уплашеното ви дишане. Няма нужда се страхувате. Вие сте си у дома. Толкова дълго Ви чакахме, а сега вече Вие сте тук.

Вече не се съмнявах, че говори на мен и без да отваря очи продумах:

- Мисля, че ме бъркате с някого, господине. Моето име е Катя.

- Не се бъркам, господарке. Толкова дълго Ви чакахме и за мен е чест да се запозная най-накрая с Вас.

Отворих стресната очи. Господарка? Този човек сигурно е откачил? Къде, по дяволите, съм? Това сигурно е някой номер на момичетата. Ами ако не е? Господарка на какво? Изправих се и седнах на леглото. Намирах се в стая като тези от филмите за вампири. Огромни прозорци, които бяха закрити с велурени пердета. По стените имаше портрети на неописуемо красиви жени и до всяка една беше застанал един и същ мъж. На едната стена имаше камина, която беше голяма сигурно колкото кухнята ми. В нея спокойно пукаше огън. Това, което най-много ме учуди е, че над тази камина висеше портрет на мен. Какво се случваше? Къде се намирах?

- Сигурно нищо не си спомняте, Асмодея. Гини каза, че ще стане така. Моето име е Алфегор. Аз съм Вашият първи слуга. Ако имате нужда от нещо се обръщайте към мен, аз ще изпълня всяко едно Ваше желание.

- Кои са жените на портретите?

- Това са Вашите „деди”, ако мога така да ги нарека. Лухурия, Форникатия, Лагниа, Епитомиа – Вашата майка и разбира се Вашия портрет, господарке Асмодея.

- А кой е мъжът?

- Това е Асмодий, вашият баща, демонът на похотта.

- Искаш да кажеш, че Епитомиа и Асмодий са моите родители? Но това не е вярно, майка ми и баща ми се казват Мария и Христо и моето име не е Асмодея , а Катя. Къде се намирам , какви са тези глупости, които ми говориш, искам да си вървя.

- Успокойте се, господарке, Вие сте у дома. Това е Вашият дом, тук Ви е мястото. Седнете, нека ви обясня. Преди 25 години, замъкът беше нападна от архонти и Епитомиа и Асмодий Ви изпратиха на Земята, за да ви защитят. Вие сте последната наследница на Асмодий и след като той е мъртъв няма кой да управлява. Според пророчеството трябва да се съберат и седемте Адови дъщери, за да можем отново да настъпи вечния мрак и Вашата воля да бъде чута навсякъде. Ние отговаряме за Вас и това Вие да бъдете обучена като за кралица. Вие ще ни поведете към победата, Вие и сестрите Ви.

- Аз имам сестри?

- Да. Форенция,Мамона, Белфегора, Ира, Левиатина и Ванита.

- Добре, да те питам нещо. Какви, по дяволите, са тези смешни имена и защо съм почти гола? – попитах аз, посочвайки бялата полупрозрачна дантелена рокля, с която бях облечена.Беше едва една педя под кръста ми.

- Имената не са смешни, това са истинските имена на Вас и на сестрите Ви. Всички ние сме демони…

- Моля? Искаш да ми кажеш, че аз съм демон? Хахахаха- изсмях се аз, - Демони съществуват само в книгите и по филмите.

- Не е вярно, господарке. – въздъхна тежко Алфегор.- Ще ме оставите ли да довърша?

- Добре, говори.

- Всички ние сме демони. Но вие седемте сте нашите принцеси. Вие сте нашите лидери. Седемте смъртни гряха ви наричат простосмъртните. Вие, господарке моя, сте похотта, а роклята, с която сте облечена е обичайното облекло за Вас.

- Похот. – изсмях се, но някак си ми харесваше.Аз обичам секса и всичко свързано с него, а сега може би си обяснявам защо. Аз съм Грях. Един от Седемте смъртни гряха! – А сестрите ми ?

- Форенция, дъщеря на Велзевул, е демонът на Чревоугодието; Мамона, дъщеря на Мамон – на Скъперничеството; Белфегора, дъщеря на Белфегор- на Мързела; Ира, дъщеря на Сатаната – на Гнева;  Левиатина, дъщеря на Левиатан – на Завистта и Ванита, дъщеря на Луцифър – на Горделивостта. Единственият демон по-силен от вас е самият Дявол, но когато се съберете и седемте, той не може да ви победи.

- О, Господи.

Още със изричането на тези думи Алфегор се сви на земята, държейки се за ушите и се изпари.

Какво се случваше? Истина ли беше или отново сънувах? Кои бяха сестрите ми, познавах ли ги? Защо са ни върнали? Всичко е толкова объркано…

„  Проблеми в Рая  ”

Отвори се вратата на бунгалото и ярка светлина озари цялата стая. Аромат на пролет се разнесе навсякъде и се доловиха чуруликанията на птиците. Един лъч светлина се плъзна по скъпия килим на пода, нагоре по дървените украси на леглото и стигна до прекрасните извивки на лицето на Катя. Големите й изящно оформени устни трепнаха и образуваха красива усмивка. Лицето й засия. Големите й очи бавно се отвориха и плъзнаха поглед през цялата стая.  

Петър стоеше пред нея, съвсем близо до лицето й. В момента, в който тя си отвори красивите очи, той бързичко и нежно я целуна, след което се отдръпна, подавайки й на огромен поднос закуска. Катя седна в леглото, облягайки се на рамката му.Сложи подноса на коленете си и остана очарована : прясна кифла, масло, пържени яйца с бекон, чаша портокалов сок, чашка кафе и каничка мляко. Но това, което й прикова вниманието беше малка червена кутийка поставена между чашите. На погледът й се изписа учудване и се втренчи в Петър.

            - Какво е това?

            - Подарък. – промърмори тихичко Петър.

            - В малка кутийка ?!

            - Просто го отвори!

Катя хвана с треперещи ръце кутията и дългите и пръсти развързаха панделката. Поколеба се още няколко секунди и я отвори много бавно. Погледът и се закова на едно място. Дъхът и спря. Не мигаше. Изведнъж се съвзе и рязко обърна главата си към изпълненият с очакване мъж до нея.

            - Какво, по дяволите … ?!

            - Разведох се с Дора, вчера всичко приключи, подписахме документите. Заедно сме от 3 години и мисля, че е време връзката ни да премине на по-високо ниво. Искам да се омъжиш за мен…

            Катя скочи от леглото , запращайки подноса към стената. Започна да крачи напред-назад, да събира вещите си и да крещи.

            - Ти да не би да си откачил тотално ?! От къде, по дяволите, ти дойде гениалната мисъл за това? И кога смяташе да ми кажеш за това, че се развеждаш? Ти нормален ли си ? Имахме всичко, защо трябваше да разваляш всичко със подобна глупост.- след като приключи със събирането на багажа си, пъхна изваяните си крака в новите и ботуши и изскочи от стаята, тръшкайки вратата след себе си.

Петър веднага изтича след нея, опитвайки се да я разубеди и да я накара да се върне. Но тя продължаваше да крещи без да поглежда назад,а ефирната й нощничка се вееше от топлия вятър.

            - Не искам да те виждам повече.Не ми звъни , не ме търси, забрави, че съществувам… - спря пред колата си, обърна се рязко и кресна още по-висок тон – Всичко свърши! – след което влезе в колата си , затръшна вратата и потегли с мръсна газ.

***

След около 40 километра Катя отби, спря колата и се разрида с глас. Перфектния й живот започваше да се срива и тя знаеше как малко по малко започва да губи в собствената си игра.

„Един не е достатъчен”

Телефонът звънеше вече доста дълго. Катя седеше, гледаше го и се смееше.

            - Няма ли да вдигнеш? – попита Нухи.

            - Че защо да бързам? Нека почака. – Последва пауза, която бе запълнена от хитовата мелодия идваща от телефона на Катя. – Да, моля? – каза тя със спокоен и самоуверен тон. – Да, довечера ще минеш да ме вземеш. Трябва да си стегна багажа, така че мини малко по-късно.

            Разговорът не продължи дълго, но стана ясно, че е едно от многото „гаджета” на Катя. Въпреки това Вяра реши да поразпита:

            - Кой беше ? – засмя се тя.

            - А, Петър. Ще ходим в Банско на почивка малко.

            - А жена му?

            - Какво за нея ?

            - Тя все още ли е в неведение?

            - Да, разбира се. За какво ми е да знае. Така е по-добре. Колкото по-дълго тя е в неведение, толкова повече време ще мога да бъда с Петър. В момента , в който жена му разбере, ще го изгони и той ще иска да дойде да живее у нас и да задълбочим нещата. Не, благодаря! Нямам нужда от домашни любимци. Не съм създадена да бъда само с един.

            - Влиза ли любовта изобщо в плановете ти ? – попита учудена Нухи.

            - Естествено, че да. Аз обичам , мила. Просто не мога да съсредоточа любовта си само в един. Тъй като няма идеален мъж , аз си го правя. Комбинирам от всички това, което ми трябва. Един мъж не е достатъчен, за да задоволи жена като мен. Има си мъже за секс, мъже за пазар, мъже за ваканции , мъже за интелектуални мероприятия , общо взето за всичко. Аз просто грабя с шепи от тях, използвайки потенциала им максимално.

            - Добре , не мислиш ли , че така ги лъжеш?

            - Не. Те вярват в това, в което искат. Виждат това, което им се иска да видят. Не се чувстват и използвани, защото аз им давам това, което искат от мен, а в замяна получавам всичко, което аз съм желала. Така знам, че съм скъпо платена и че един вид продавам любовта си, а не я подарявам. Виждала съм ви всички вас, мили дами, и съм гледала как плачете и как се чувствате като дупки, когато си тръгне „единственият”. Аз не съм така, аз извличам максималното от всеки , било то пари, коли , бижута, секс… Така, когато всичко свърши аз се чувствам задоволена, а не празна като вас.

            - Не може да караш така вечно… - разочарова се Вяра. – А семейството? Няма ли да създадеш семейство? Виж моите Лили и Пол …

            - Какво има да им гледам , Верче, - прекъсна я Катя -  защото аз когато погледна към теб не виждам щастлив живот, а само непрестанно търчане покрай две малки сополанчета, сенки под очите, липса на каквато и да е грижа за собствения външен вид и какво ли още не. Това не е за мен. Животът може да е и по-забавен от това да гледаш детски филмчета и да чистиш акано и повръщано по цял ден…

            В този момент в кафенето връхлетя като хала Силвия. Лицето и беше като вкаменено в една широка усмивка, описвайки разстоянието от едното и ухо до другото. Спря се пред масата, подпря се с едната си ръка върху рамото на Нухи, с другата – върху Вяра, огледа внимателно всички без да сваля усмивката от лицето си, поседя още няколко секунди безмълвна и изведнъж избълва:

            - Ще се женя! – думите излязоха толкова бързо от устата й, че прозвучаха като скоропоговорка.

            - Какво? Нищо не разбрах, повтори пак, но по-бавно, моля. – каза Вяра.

            - Ще се женя – издума вече по-спокойно и не толкова пискливо Силвия. – Сашо ми предложи днес сутринта. Беше толкова романтично. Реших, че вие първи трябва да научите. Толкова съм щастлива.

            - Честито! – поздравиха всички едновременно.

            - Надявам се, мила, че осъзнаваш в какво се забъркваш? – попита усмихната Катя.

            - О, Кате, моля те не ми разваляй момента, моля те.

            - Добре тогава, дами, аз ще ви оставям, че имам да стягам багаж за една незабравима и неангажираща почивка с един от моите мъже.- понатърти малко Катя, стана , целуна всяка по един път и с грациозна походка на пантера излезе от кафенето.

            Останалите осем момичета Вяра,Надежда (Нухи) , Силвия, Деа, Румяна, Тина, Ада и Ива продължиха да се кикотят около протегнатата ръка на Силвето и огромния й годежен пръстен. Всяка една се радваше за щастието на своята приятелка и малко й завиждаше. Но някак си липсата на присъствието на Катя на масата и нейното неодобрение, успяха да притъпят усещането на нетърпение и щастие у Силвето.